Патрон

ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ

(864-27.V.927)

Български княз (893-917) и цар (917-927),  син на княз Борис I (852-889). Получил блестящо за онова време образование в Магнаурската школа в Цариград. Наречен "полугрък", "цар книголюбец" и "нов Птолемей" от съвременниците си заради голямото му елино-византийско образование. Замонашил се още в Цариград. След завръщането си в България (886) бил подготвян от баща си за глава на българската църква, но вместо това става български княз.

 Веднага след възкачването му на престола отношенията с Византия се изострили поради факта, че византийският император Лъв VI Философ преместил тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба Симеон I навлязъл в Източна Тракия и разбил византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той водил 4 войни с Византия, предизвикани от нея. През 913 обаче Симеон I сам се явил пред стените на Цариград. Византия се принудила да признае на Симеон I титлата цар на българите, но през 914 го анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превзели Одрин.

На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска била обкръжена и избита. През 918 г. се провъзгласил за император на ромеите, а българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх. През 921 г. една българска армия достигнала до Дарданелите, завладяла Галиполския полуостров и се опитала да премине на малоазийския бряг. През 923  г. цар Симеон I отново се явил пред стените на Цариград. Византия поискала да започнат преговори за мир. Такъв не бил сключен, но българите снели обсадата. След това се насочил към Сърбия (924), която била превърната в българска провинция. Започнал нови приготовления за война с Византия, но починал отсърдечен удар.

По време на царуването на Симеон I България достигнала своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество: тя опирала на 3 морета - Черно, Бяло и Адриатическо; Симеон I имал титла и положение, равностойни на византийския василевс. Той бил вторият владетел след Карл Велики, който придобил титла, равнозначна на тази на византийския император; българската църква си извоювала автокефалност; България се превърнала в духовен център на славянския свят; втората българска столица - Велики Преслав, станала един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничел на Цариград.